Междувременно в нашата вселена, щом видя майка да бута чиста количка с изряден багажник, от който не стърчат най-безразборно топки, влакчета, обувки и малка диня без семки, ми се приисква самоотвержено да се хвърля и с тялото си да скрия от погледа й невероятния прашен хаос, с който работя.
Много пъти съм разсъждавала по въпроса дали, някъде там, в една алтернативна вселена, моята бебешка количка е чиста. В тази вселена голямото дете не пълни досадно малкия багажник с камъни, пръчки, листа и кестени. Малкото не налита на всички чужди играчки, заради което да ми се налага да нося всички видове топки и търкалки, с които да го забаламосвам. И аз не съм вманиачена по товаренето на всякакви вещи и по разходките по прашен асфалт, локви, кал и прочее цапащи места. Там просто вадя грижливо подредените предмети от просторния си багажник и с пароструйката измивам всичките прах, чакъл и срам от количката.
Междувременно в нашата вселена, щом видя майка да бута чиста и количка с изряден багажник, от който не стърчат най-безразборно топки, влакчета, обувки и малка диня без семки, ми се приисква самоотвержено да се хвърля и с тялото си да скрия от погледа й невероятния прашен хаос, с който работя. Или да извикам “летящ хладилник!!” с пръст, сочещ някъде в небето, и в последващата суматоха да избягам с подвита, най-вероятно омазана с нещо, опашка.
Но не го правя. Вместо това прехапвам устни, нахлупвам шапката току над очите си и, докато потъвам в земята на разминаване, се заричам за деветстотин и първи път да внеса най- после малко ред.
А ако имам нещастието да се озова до майка с чистичка количка на площадката и нямам път за бягство в анонимност, идва времето да изпъча гърди и челно да посрещна последиците от собствените си недостатъци. С неловка усмивка поклащам глава към излъскания й инвентар и смотолевям някакъв комплимент за липсата на кал и неразбория.
– Аз, с две момчета, не мога и не мога да го постигна, хехе.
Тогава се оказва, че дамата е с три породени, куче и работа на пълен работен ден. Поглеждам крадешком към отворената й чанта с надеждата от там да стърчат зрънчо, вафлички или някое сокче (да, толкова съм лоша) и да възвърна баланса на нещата, като извадя свежите плодове и домашни крекери от сладък картоф, които нося, за да почерпя децата й с нещо полезно. Но не – там има био снакс и пудинг от чиа.
Привиквам бебето, за да напусна сцената, засрамена и убедена, че съм се провалила като майка, когато, с крайчеца на окото, забелязвам, че най-голямото й дете, на около три и половина, е с памперс. За секунда завесата се вдига и зад нея виждам просто една уморена, несправяща се майка – също като мен. Става ми мило и познато. После грабвам възможността:
– Ох, наистина е много трудно с тези памперси, големият носеше до две и нещо, сега с малкия ще видя дали ще успея по-рано. Лек ден!
И победоносно подкарвам мърлявата количка към светлите хоризонти на живота като майка, която знае кое е истински ценното – детето й да е без памперс преди останалите.