Вертикалната прахосмукачка се оказа най-хубавото нещо, създавано от човека, и изцяло преобрази представите ми за най-омразното ми домакинско задължение. С грацията на битова балерина танцувах между мебелите с прахосмукачката в ръка и не можех да се нарадвам на лекотата и безкабелността й. Няма ъгли, няма мебели – има единствено покорство.
От малка ненавиждам чистенето с прахосмукачка. Шумно е, монотонно – и то от гадния вид – и страшно неудобно за маневриране. За зла беда, именно това бе едно от основните ми домашни задължения, докато подраствах. А пък уредът, с който разполагахме, беше екстра тежък и тромав, така че всяко следващо чистене все повече напомняше на древно китайско мъчение.
Изложена на бученето и принудена да се боря срещу законите на физиката, припряната ми и страшно неподходяща за действия с деликатна координация природа хич не гледаше благосклонно на нещата. Един ден, когато прахосмукачката се беше затъкнала за пореден път в килим, мебел или зад ъгъл, помня как крехкото ми търпение рухна и се чух как изрекох през зъби, с всичката досада на света: “Ще престанеш ли да се бавиш, дундеста ку*во!!“. Баща ми, който беше в стаята, също ме чу, но тактично се престори, че е твърде зает да чете етикета на една шунка ( на който в онези години вероятно е пишело само “ШУНКА”).
След този епизод започнах да се обръщам към прахосмукачката със същия мил епитет и това малко помагаше, но неприязънта към задължението си остана. Затова когато, много години по-късно, срещнах Вихрен и той ми разкри, че си има хубава и мощна прахосмукачка и не се страхува да я използва, разбрах, че срещу мен седи моят бъдещ мъж. Освен това се оказа, че той не обича да простира, а аз – да, тоест нямаше какво да се обърка в следващите 40 до 50 години. И наистина – дълго време той чистеше подовете и паяжините, аз перях и простирах и животът беше прекрасен.
Докато не се роди бебето и аз не реших, че вкъщи не трябва да има нито прашинка, и си взех робот и вертикална, безкабелна прахосмукачка. Последната се оказа най-хубавото нещо, създавано от човека, и изцяло преобрази представите ми за най-омразното ми домакинско задължение. С грацията на битова балерина танцувах между мебелите с прахосмукачката в ръка и не можех да се нарадвам на лекотата и безкабелността й. Няма ъгли, няма мебели – има единствено покорство.
Тя си има и едно чупещо се рамо, което при необходимост си активираш и чистиш под масата, под дивана, под гардероба или под пода. Лукс. И един ден Вихрен стъпи върху чупещото се рамо и го счупи.
Сега не се налага да го активирам – сгъва се постоянно и навсякъде. Което е ОК и прахосмукачката още си чисти, само дето добавеното мандахерцане силно ми напомня на един път, в който след обилна почерпка бях счупила собственото си рамо и ръката ми се вееше безконтролно и неестествено. По онова подобни инциденти не бяха чак такава рядкост и чувството, когато се връщам там, е смесица между горчивина и гордост. При всички положения не оставам равнодушна.
Животът проявява невероятно въображение, когато иска да ни напомни за стари грешки. Сега съм поставена пред дилемата дали да похарча ценни центове за ново рамо, или с всяко чистене да бъда хвърляна в размишления за миналите си несгоди. Засега клоня към второто. Подозирам обаче, че ако до няколко месеца не достигна до фундаментален катарзис и не отработя очевидно активната травма, ще трябва да купя рамо и да тръгна отново на терапия.