Случи се нещо от типа на: някой: “когато сменяхме тапетите в кухнята…” и аз: “сменяли сте тапетите? Кога??”. Паметта ми бе като изпразнен мех от вино, а аз се мъдрех на дъното му.
Тази година за пореден път имах “Минаха ли вече люляците???” момент. Състоеше се, както обикновено, във внезапна загуба на представа за позицията ми във времето и в последващо изтръпване, че е възможно да съм изпуснала този иначе любим период от годината.
Хубавото е, че дезориентацията обикновено трае няколко секунди, след което се сещам, че сме ранна пролет и не съм изпуснала люляците. Усеща се едновременно като голям успех и като знак, че имам нужда от почивка.
В същия дух, преди 6-7 години с Вихрен помогнахме на майка ми да направи ремонт в кухнята, а само след някакви си 1-2 години, аз имах тотално черно петно за него. Случи се нещо от типа на: някой: “когато сменяхме тапетите в кухнята…” и аз: “сменяли сте тапетите? Кога??”. Паметта ми бе като изпразнен мех от вино, а аз се мъдрех на дъното му. Накрая бледите споменчета все пак изплуваха из дебрите на меха, но сякаш бяха на някой друг, или минимум за събитие от преди 35 години.
Когато такова нещо ми се случи, усещането е изключително странно. Сякаш реалността се разтапя около мен до черно празно пространство, а аз седя в средата му с тъпо изражение и три въпросителни над главата.
Вероятно се касае за нарушение в постоянството на обектите, присъщо на невронетипичните мозъци, какъвто без съмнение е моят (ще разказвам повече за това в бъдеще). Тоест, не го виждам – няма го. Или не мисля много за него – не се е случило.
Много съм доволна, че това не пречи реално и осезаемо на функционирането ми в обществото и в работата, защото по една или друга причина основните неща от живота не ми се губят. Не забравям, че имам деца или какво работя, но, Бога ми, всяка година си купувам ново парео за плажа, защото за прибраните в шкафа нямам и най-бегъл спомен.
Нещата имат и положителна страна, обаче. Всяка пролет и всяка есен, при изваждането на дрехите за идващото лято или зима, съм като четиригодишно в сладкарница, откривайки всичките си добре забравени неща. “Я, тази рокля тук ли била?” и “Ее, ама аз лилав пуловер ли съм имала??”.
Междувременно тези дни, докато се разхождах в парка, видях, че подготвят сцена за някакво пролетно събитие. “Ами да!”, викам си, “нали наближава 24-ти май!”, с което познатото безпокойство се надигна в стомаха ми и умът трескаво започна да рови из мисления календар. “Ама чакай, то днес е 24-ти!!!” Вече бях на старта за спринт до градината на Филип, за да си го търся пред заключените врати. “24-ти… но април, бе!!” Само поклатих глава, както когато разсеян, но мил приятел пак търси очилата, които са на главата му.
Така съм привикнала, че вече започвам да се забавлявам от цялата работа. Дори с лек гъдел очаквам следващия удар. Дали мина рожденият ми ден? Стана ли вече 2028-а?? Едно е сигурно: към средата на май ще се стресна, сигурна, че и тази година съм изпуснала липите.