За няколко микроба повече

Не ми стигат всички други забавни бонуси около бременността, раждането и гледането на бебе, но и след появата на всяко имах периоди на изострен страх от микроби. И то не от типа „мия си ръцете по-често“, а от типа: сканирам всяка повърхност, следя кой влиза и излиза, пера всичко на максимални градуси и търкам, докато и мебелите не започнат да ме избягват.

 

В първите дни е разбираемо – малко бебе, големи хормони. Степента му може и да беше малко крайна, но едва ли някой има смелостта да го намекне на една родилка.

 

След като минеше благоприлично количество месеци без видимо успокоение, обаче, работата започваше да изглежда подозрително. 

 

А с настъпването на периода на лазенето, нещата добиваха маниакални окраски. Към всички предприемани до тогава мерки се добавяха непрекъснато бясно миене на пода, пълна забрана на външни обувки, събуване отвън и прекрачване на прага само с чист чорап. А всеки предмет, до който детето имаше достъп, и който съответно щеше да види вътрешността на устата му, беше изваряван. 

 

Със захранването крехкият еквилибриум на санитизацията, който успявах да поддържам, започна да се разпада. Купчина трохи, размазана ягода, пръски супа от броколи – находките се множаха и процъфтяваха, а моят парцал губеше инерция и изоставането му растеше. След грижливо измитане вечер, сутрин подът отново изглеждаше като след бой с храна в училищен стол. Бях убедена, че някой влиза с взлом, носи си ядене, изяжда го с ръце и без чиния и изчезва.

 

И докато цапаниците у дома носеха по-скоро естетически риск, прохождането и началото на изследването на външния свят означаваха цяла нова вселена от опасни микроби и патогени, които само чакаха да убият моето бебе. 

 

С всяко следващо излизане по широкия зловещ свят бебето обикаляше все по-надалеч, или както аз го виждах – имаше достъп до все повече мръсотия. След като ръцете му се бяха срещнали със земята, тревата, пейки, гуми и животни, те преминаваха няколкостепенна дезинфекция. Точно 2 минути по-късно всичко трябваше да се повтори. 

 

А недай си Боже да издебнеше миг невнимание от моя страна и да лапнеше нещо, ужасената му майка се втурваше да го извади по най-бързия начин, след което промиваше обилно с чиста вода и отправяше няколко горещи молитви. 

 

Околните скоро започнаха да се съмняват дали съвсем не съм се чалнала. Питаха ме неща от рода на “ходила ли си скоро на терапия” и “искаш ли да го гледам за няколко часа, за да поспиш?” 

 

Минаха няколко месеца и, след като извадих поне 5 фаса, 7 капачки от бира и клонящ към безкрайност брой камъчета и пръчки от устата му, без моментално да бъде повален от най-различните страшни инфекции, които си представях месеци наред, най-после претръпнах. А след това всичко извън абсолютния санитарен минимум на “това е аки, не го ядем” и “сега не може да ровиш в боклука, нямам салфетки” стана излишно втеляване, чиято цена беше моето спокойствие. 

 

Дори се улових да го насърчавам да избърше улицата с вече ползвана мокра кърпичка, и после да я прибере в отворената чанта.