Лето 2025-то. Месец юли. Черешите са 25 лв килото, котка пържи яйце върху ламаринен покрив, а аз съм в девети кръг на ада с второ поред неспящо бебе.
След нечовешките мъки с първото, което сякаш имаше за най-висша житейска цел НИКОГА да не спи, имах едничка надежда следващото да е различно и да пооправи поне малко горчивия привкус от предишния път. И наистина, след адаптационните първи няколко седмици, бебето показа, че не е алергично към бързо заспиване и здрав сън, включително и нощен, което беше нещо непознато в опита ми на майка на новородено. Каква радост, какво щастие! Да излезеш спокойно в парка с количката, да си пийваш фрапе, да слушаш вдъхновяващи подкасти и да вдишваш ароматния дъх на гората! А бебето да спи.
Идилията трая около два месеца. Към средата на третия месец бебето започна да протестира при приспиване, да изпада в истерия още със затъмняването на стаята и да му отнема двойно и тройно по-дълго да заспи, ако изобщо. Ужасът от преживяването с първото бебе се върна с пълна сила. Започнах все повече да се осланям на ергономичната раница за приспиването, а след като взе да се буди на 30 минути – и за пълното време на дремките. Накъса се и нощният сън. Паникьосана, заключих, че се преуморява през деня, защото спи кратко, и се вкопчих още повече в стремежа да го “наспивам” денем, за да може да спи по-добре нощем. Фанатично следвах предписаните от специалистите по детски сън интервали на будуване, подходящи за възрастта, записвах чинно час на събуждане и час на заспиване, следях продължителността на заспиване, както и на самия сън. ChatGPT ми пригласяше: “не се паникьосвай, не правиш нищо грешно, просто бебето ти е МНОГО ПРЕУМОРЕНО и трябва да минеш в emergency режим, да скъсиш интервалите и да се увериш, че ще НАВАКСА преумората”. Всеки ден бълваше графици с все по-кратки интервали и все повече невъзможни за постигане дълги дремки, аз все повече психясвах, а бебето все така не спеше. Получих болки в краката и разширени вени, и бях непрекъснато тригерирана от травмата с първото бебе. Веднъж се оплаках на ChatGPT, че отново, както преди, се чувствам като животно в клетка, и доскорошната идилия с разходките в парка изглежда безвъзвратно изгубена.
Като се връщам назад, целият юни месец е белязан с едно чувство, от което ме побиват тръпки – тягостно усещане за безнадеждност и драпане, чисто оцеляване, без хубавото от живота. Това усещане не е ново за мен, тъй като поради ред обстоятелства съм влизала в survival mode неведнъж, и по тази причина имах някои инструменти за справяне. Едно от тях е собствен и задълбочен онлайн рисърч, а друго – професионална помощ. И нямам предвид специалист по детски сън.
Един ден, вече през юли, бебето току-що навършило 5 месеца, взех решение. Голямото дете страдаше, мъжът ми се опасяваше, че всички ще се разболеем накрая, майка ми се вайкаше как ще се оправяме лятото на село с този режим и нерви, бебето се мъчеше, аз бавно губех разсъдък. И звъннах на своята психоложка. Не се бяхме чували от раждането и тя сякаш очакваше да чуе нещо съвсем различно от “закъсахме го със съня, повтаря ми се филмът от предишния път и аз съм се вкопчила в някакви рамки и ми трябва помощ.“ Понеже е добър специалист и ме познава, тя разбра, че съм влязла в тунелно мислене и имам спешна нужда от смяна на перспективата. Просто ми каза, че бебетата могат да ни покажат какво им трябва и кога, и всички режими, които ние възрастните искаме да им наложим отвън, няма да успеят, ако са в противоречие с техните нужди. Разговорът беше кратък, няколко реплики и една уговорка за след няколко дни, но напълно достатъчен, защото ми поднесе едно своеобразно “позволение” да наруша строгите правила, които сама с помощта на ChatGPT си бях наложила.
Още на следващия ден, докато опитвах с всякакви средства (бял шум, полюшване с количката, кърпа на очите, шъткане…), но безуспешно, да вместя прозореца на будуване в предписаните 2 часа и половина, нещо прещрака и, събрала цялата смелост на света, оставих бебето да заспи, когато заспи. Вярно е, че когато интервалът мина заветните 2 часа и половина, не ми стана особено приятно. На 2 часа и 45 стомахът ми забълбука, на 3 часа започна да ври. Подскачах нервно от крак на крак, стисках зъби, чешех длани и прилагах всякакви подобни средства за самоуспокоение, само и само да удържа порива да грабна бебето и да го шмугна в раницата, където насила да го заспя. И, о, чудо, на около 3 часа и 5 минути бебето замижа, а на 3 часа и 7 затвори очи! Заспа! Сам, в количката, без всички изтощаващи галимации и болезнени хореографии.
Изпаднах в някакво състояние, подобно на ступор, не смеех да се зарадвам, нито дори да повярвам, и сигурно отстрани съм изглеждала странно с празния си поглед и тъпа физиономия. След като се опомних, обаче, ме осени мисъл и побързах да гугълна “защо се препоръчват толкова кратки интервали на будуване за бебета” (“why are such narrow wake windows recommended for babies”). Зачетох за това, че интервалите за будуване, макар и полезни като приблизителен ориентир, далеч не изчерпват картинката, що се отнася до бебешкия сън. Статията, която открих, обяснява за натрупването на хронично сънно налягане, освен на остро такова, както и още интересни неща, които няма да изброявам, но можете да прочетете сами – ще оставя линк в края на текста. Докато четях, усещах как товарът върху плещите ми все повече и повече олеква. Неща, които бях чела и преди, сега добиха реален смисъл. Моето бебе, може би, имаше нужда да будува по-дълго, не по-кратко! Сетих се, че той винаги се будеше усмихнат и си беше едно весело и спокойно бебе, което не се вмества в представата за преуморено и изнервено дете. Сравнен с брат си, беше истински еднорог, занимаваше се сам на гимнастиката си, радваше се на живота и раздаваше щедри усмивки. А аз, в продължение на два месеца, го гледах и кърших пръсти как да помогна на това свръх уморено дете!
Още същата вечер, по време на лягане, сложих бебето на леглото, дадох му да суче, и той заспа. Оттогава, интервалите на будуване са някаква абстракция, най-широка рамка в задните редици на съзнанието ми, и служат единствено за подсещане, ако бебето мрънка и сме просрочили обичайното време.
Много от вас ще прочетат текста (е, тези които са издържали чак до тук) и ще си кажат, ами това е ясно, кой е казал, че интервалите са някаква законова рамка, извън която, ако стъпиш и с един пръст, си дотам! Сега го знам и аз. Но тогава, на гребена на вълната, с ужасяващи флашбекове от предишния си опит и панически страх да не се повтори той, разумът не играеше.
Разговорът с психоложката ми след няколко дни премина в наваксване с информацията коя как е, тъй като междувременно поводът за него беше разрешен. Достатъчни бяха няколко думи по телефона, за да сложат началото и да ме насочат в правилния коловоз на мислене.
Скоро след това възобнових и разходките в парка с фрапе и слушалки, а семейството си отдъхна със задоволство, че поне част от спокойствието е възвърнато. Цената на черешите, обаче, си остана висока.
Полезно ли беше написаното за вас? Ще се радвам да чуя какво мислите с по няколко думи.
Линк към статията, която се оказа моето “правилно място в правилното време”: https://www.babysleepscience.com/single-post/the-science-behind-wake-windows-and-why-they-don-t-matter-as-much-as-you-thin