Големият ми син е едно изключително любопитно, но за сметка на това – зверски упорито дете. Непробиваема комбинация, когато стане дума за преследване на интересите му, един от които е околната среда. Всяко излизане по широкия свят е придружено от безброй спирания за оглеждане, опипване, изпитване и в крайна сметка – взимане на всевъзможни природни и неприродни артефакти.
Преди да стане родител, човек рядко се замисля как ще се промени животът му след децата. Аз, например, очаквах безсънните нощи, срещите за игра с други майки и деца, и да се жертвам за малките, като им давам най-хубавото от манджата, а за мен – каквото остане. С това, приблизително, се изчерпват очакванията ми.
Естествено, още от първия миг, родителството се зае да ме убеждава, че изобщо не съм имала представа с какво се захващам. Битието ми се преобърна на 180 градуса и всеки ден ми носеше нови и нови изненади, след всяка от които този живот все по-малко заприличваше на себе си, и все повече – на нещо друго, което не познавам.
Човек, обаче, свиква. Смея да твърдя, че родителят е призван да се адаптира, огъва и да отстъпва повече от много други същества, както личи от случката, която сега ще ви разкажа.
Големият ми син е едно изключително любопитно, но за сметка на това – зверски упорито дете. Непробиваема комбинация, когато стане дума за преследване на интересите му, един от които е околната среда. Всяко излизане по широкия свят е придружено от безброй спирания за оглеждане, опипване, изпитване и в крайна сметка – взимане на всевъзможни природни и неприродни артефакти.
Във времето видът на артефактите се менеше – от хартийки и листа като по-малък, през съчки и жълъди с шапчици, до кестени, клонки във формата на оръжия, охлюви и най-разнообразни изкоренени цветя и фиданки (последните с цел да бъдат засадени в поредната малка саксийка на балкона).
Всичко това приемахме, кажи-речи, безропотно. Понякога с хитрост отклонявахме мераците за осиновяване на поредната клонка или изскубан с корените бурен, но в повечето случаи с примирение си ги прибирахме и евакуирахме на балкона, откъдето после скришом ги връщахме в дивата природа.
Да, положението се търпеше, защото в общия случай ставаше дума за компактни, лесно преносими предмети и животни. Докато един ден в парка, обзет от златна треска, 5-годишният Филип не домъкна, прегънат на две от тежестта, един огромен камък, по моя преценка тежащ поне 3 кила. Беше извън себе си от вълнение. “Мамо, ЗЛАТЕН КАМЪК!!! Ето сега вече ще станем МНОГО БОГАТИ!“ Изражението му показваше, извън всякакво съмнение, че този камък си тръгва, по един или друг начин, с нас от парка. Напразни бяха опитите ми да го подхлъзна да “скрие някъде камъка до следващия път”, както и искрените ми молби да размисли, защото пренасянето до вкъщи щеше да е истинско предизвикателство. Ние, в крайна сметка, бяхме с количка и бебе, нямаше как аз да нося товара, а Филип щеше или да счупи гръбнака си, или да премаже някой пръст на крака, ако се опиташе сам да го довлачи поне донякъде.
Както споменах, обаче, промяна на положението беше извън моите възможности, така че намерих компромисно, но временно решение. Сложих камъка в една голяма торба, предназначена за покупки, с идеята, след пазаруването, отново да агитирам за оставяне на камъка. Надявах се дотогава Филип да се е заиграл с нещо друго и ентусиазмът му по камъка да се е поукротил.
Накратко: не стана така. Трябва да кажа, че не спирам да се изумявам от комбинативността на човека, която се проявява в моментите, в които е изправен до стената. Схемата беше следната: разпределихме покупки и пратки в най-различни торби, окачени на количката и върху Филип, и напъхани в неудобно малкия багажник. Камъкът ли? Той се мъдреше доволно под мишницата ми, докато с другата си ръка мандахерцах заприличалата на цирков фургон количка.
Добре е, че не бяхме много далеч, така че се добрахме успешно до вкъщи, а там детето – само – качи камъка до третия етаж. Казват, че това, за което се трудиш, има най-голяма стойност за теб, но сигурно е вярно при хора над 6-годишна възраст, защото камъкът замина на балкона и повече не беше потърсен.
При вас така ли е? Кое е най-неочакваното нещо, което сте подслонявали с не особено голям ентусиазъм, откакто сте родители?