И точно когато през съзнанието ти се стрелва мисълта “поне не хленчи да го разнасям” хрътката се сепва, намира те сред тълпата и се втурва към теб с вдигнати ръце, пищейки неистово.
Да кърмиш на поискване е като доброволно да се предадеш в плен на озверяла пиявица и да загубиш собствеността над поне едната си ръка за целия период на ангажимента.
Първоначално си изцяло на разположение на похитителя и прекарваш между 8 и 10 часа на ден окована за леглото, с поне една гърда във вендузообразната му устичка по всяко време. Волности от рода на базова прехрана или облекчаване на естествените нужди не са гарантирани.
След един, според теб неприлично дълъг период, възвръщаш част от свободата си под формата на плавно отдалечаване от субекта на похищението. Стигаш дори до момента, в който успяваш да премигнеш над пет пъти преди той да изреве бясно.
За няколко щастливи дни надзирателят е толкова приятно разсеян от въвеждането на твърда храна, че започваш да фантазираш за режим на кърмене и блок от 4 непробудни часа нощен сън.
Точно тогава в играта влиза сепарационната тревожност и всички надежди за възобновена автономия се сриват в прахта. Скоро предаваш и контрола над краката си на прясно проходилото същество, което, провесено на панталона ти, играе много успешно ролята на окови.
Цел номер едно на оковите по това време отново е да бъдат приближени до гърда и, обратно в ролята на пиявица, да впият смукателния си механизъм за максимум 4 дръпвания. След това искат да бъдат пуснати на свобода, колкото да пипнат килима за секунда. Цялото упражнение се повтаря, докато започнеш да късаш косъм след косъм от скалпа си или загубиш съзнание.
Същевременно пиявицата влиза в още едно амплоа: попадайки във външния свят се преобразува в побесняло куче-птичар, озовало се в кокошарник. Необходима е подготовка за нинджа, за да се опазят околните от набезите му, така че добре е, че не може едновременно и да виси на краката ти. Споменът за времена на спокойно придвижване сред хора избледнява, докато връщаш присвоени топки и вдигаш сергии.
И точно когато през съзнанието ти се стрелва мисълта “поне не хленчи да го разнасям” хрътката се сепва, намира те сред тълпата и се втурва към теб с вдигнати ръце, пищейки неистово. Бързо разбираш, че единственото решение на проблема е запушване на устата с добре познатата му тапа. Така че се оказваш насред парка, с 10-килограмов, огъващ се на всички страни октопод, който, след това да е впит в гърдата ти, най-много желае да е далече от нея.
Шизофренията на положението не ти убягва. Приисква ти се да си вкъщи, където поне няма триста и петнайсет свидетели. Едновременно с това си даваш ясна сметка, че веднъж у дома, ще започнеш да мечтаеш да си пак навън, за да можеш за малко свободно да ви служиш с всички свои крайници.
“По-лошо не може да стане” окуражаваш се и чакаш добрите времена, а периодът с тръшканията и въргалянето по земята с писъци е току зад ъгъла.
Един ден и кърменето ще отпадне, и тогава ще искаш с нещо да запушиш устата, която не е спирала да задава въпроси от 17 дни, но тогава тя ще приема единствено шоколад.