Изобщо, човек има усещането за ред. Сякаш някой наистина мисли за реда и внимателно подготвя всяко нещо, вместо да кърпи и маже върху предишното омазано, тъй че да е що-годе замазано.
В Брюксел децата се цапат като прасета на стероиди. Не, че концепцията е нова за мен, просто тук цапането достига непознати досега размери.
И докато вкъщи си знам, че след излизане всичко автоматично отива в пералнята, и по-рядко го виждам, тук мръсното е гордо на показ и недвусмислено показва, че е падала игра, охаа, и още как.
Вече съм разказвала, че любимият ми парк – Сенкантенера – в който има огромна арка и хубави поляни, е покрит с прах и сгурия на местата, където няма арки и поляни. Ала нещата далеч не се изчерпват със Сенкантенера. Всъщност, всяка детска площадка в Брюксел е покрита или с прах, или с пясък, или с нещо средно между стърготини и натрошена кора от дърво. И то червено дърво, за да се гарантира оставянето на отчетлива следа върху всяка материя, която се докосне до земята. Или с най-прашните камъчета на света.
Имам обосновано предположение, че изборът на настилки е мотивиран от стремеж за осигуряване на възможно най-естествена среда за игра на малките, и трябва да отбележа, че съм “за” с всички ръце и прочее крайници. Сред целия бетон и синтетика, с които сме заобиколени, риенето в прах и талаш дава на децата едно натурално усещане, сякаш си играят току пред пещерата, докато баща им лови мамути, а майка им суши кожи над огъня. А усещането, което дава на майката, след като изсуши кожите и види хубаво омацаните във всички цветове на дъгата дрехи на децата, е, че е чудесно, че сред бетона и синтетиката има такива неща като перални.
Тази особеност на града, често наричан “сърцето на Европа”, е малко изненадваща. Пристигайки тук, бедният турист от източна Европа очаква че, като представител на познатото като “Запада” митично място, където цивилизацията процъфтява и законът и редът царуват, всички публични пространства следва да блестят от чистота.
И наистина – тук плочките са здраво залепени и всяка втора не хлопа, така че като стъпиш на нея да те залее половин литър локвена вода; покрай улиците се издигат една до друга чисти и спретнати сгради без олющена мазилка; над главата ти няма мрежи от безразборно преплетени и заплашващи с иминентно скъсване стотици стойки за лястовици, а.к.а кабеляци; дърветата и храстите са подкастрени и оформени и поместени в поддържани лехи в градинки, по продължението на улици и по средата на множеството кръгови кръстовища, където може да има също някой фонтан, статуя или алея и какво ли още не добре измислено и нагласено.
Онзи ден пред нашия блок изкъртиха една редица плочки, за да монтират оптичен кабел. Няколко дни преди това на две паркоместа пред нашия вход се появиха подвижни информационни табели, предупреждаващи, че на еди-кой си ден, между еди-кои си часове на тези места е забранено да се паркира. И така, в уречения ден бригада от шест-седем души с два буса, паркирани на въпросните места, затракаха и забръмчаха от осем сутринта. Когато излязох с количката, към 10 без нещо, зееше дупка по цялата дължина на тротоара. Работниците бяха “отцепили” района с ограждения и бяха осигурили коридор за преминаване на пешеходците. След три часа, когато се прибрах, на мястото имаше чинно подредени плочки, много фин пясък, насипан във фугите, и нито помен от хора, ограждения и бусове.
Такава стройна организация съществува по всички нива на обществото. Събранията на входа например се провеждат на строго определени дати, според законоустановения ред за кворум и при предварително разгласен дневен ред. Присъствието е задължително и ако не можеш – упълномощаваш някого да те представлява. Един вид не е точно като “долу са се струпали няколко съседа, дали се оплакват от шума на Петрови или има събрание?”.
А когато наближи времето за годишния технически преглед на колата, запазваш си час с поне месец аванс, и машината наистина се преглежда внимателно и подробно, чак до механизмите на коланите.
Изобщо, човек има усещането за ред. Сякаш някой наистина мисли за реда и внимателно подготвя всяко нещо, вместо да кърпи и маже върху предишното омазано, тъй че да е що-годе замазано.
Затова и културният шок при сблъсъка с мръсните площадки е тъй голям. Разбира се, това не е единственото, което не се връзва с излъсканата представа за мястото. Когнитивният дисонанс би трябвало да лъсне в целия си блясък, когато настъпиш поредното кучешко аки, забележиш сума ти изпръскани със спрей приканвания към собствениците да си събират след животните, и заподозреш, че жителите на Брюксел може би не са чааак толкова добре дресирани.
Освен акитата, по така подредените улици и паркове е пълно с фасове и смачкани кенчета. В София отдавна съм приела и чинно изпълнявам ролята си на служител на чистотата, изненадващо и тук ми се налага. Трябва да си призная, че дори щипнах чифт латексови ръкавици от едно кафе, за да си улесня работата.
И тук хората пресичат на червено, спират на аварийки и пречат на движението, плюят, а явно и пишкат навсякъде, защото миризмата на урина е верен спътник на пешеходеца из целия град.
Симптомите са там: не всичко е тъй перфектно. Идвала съм много пъти и съм ставала свидетел на най-различни уличителни примери. Но, трябваше да се сблъскам с прашните детски площадки и фасовете в парка, за да го осъзная съвсем.