С деца на чужбина 4. Котка върху горещ ламаринен покрив, до който бебето вече стига

При майка ми в Брюксел има една достолепна оранжева котка на име Джими, чието достолепие значително се стопи, откакто ние, и най-вече Дамян, се нанесохме във владенията ѝ. 

 

След като се появи в двора на къщата ни на село като бебе, Джими беше осиновен от баба Аби, както гордо се титулува от няколко години майка ми, и стана брюкселчанин. “Солидно израстване за една селска котка,” биха казали едни, “заточение,” биха рекли други. 

 

Моето мнение по въпроса е по-умерено, нещо като център-дясно, защото не е ясно каква щеше да е съдбата на Джими насред селския простор или по-скоро пустош, ако майка ми не го беше приютила, макар и в градски апартамент. 

 

И наистина, на Джими нищо не му липсваше, освен пространство и някой спаринг партньор – мишка, друга котка или пор. В отсъствието и на двете той изкарваше енергията си върху човешките си съквартиранти под формата на хапане и дращене, и – като кулминационна изява на дивата си природа – на нападения от засада върху нашите прасци в момент, в който най-малко го очакваме. Прасците ни бяха най-малко пострадалите в тези ситуации, в които, най-вече женската популация, след като нададеше пронизителен писък, изпадаше в уплах и прибягваше до охкане, кръстене и звучно подръпване на ушите. 

 

Въпреки че не беше точно сговорчива котка, Джими имаше своите мили моменти на сгушване в нечий скут, най-вече в този на осиновителката си, и на мъркане. Много бързо разбрахме обаче, че и тези проблясъци скоро преминаваха в нови опити за нападение над незащитената ни плът. 

 

А когато не гризеше нас, той се прехвърляше на други дъвкалки като кабели, мебели и обувки. Всяко посещение при баба Аби означаваше купуване на ново зарядно за нещо, в най-лошия случай трудно намираемо като за четка за зъби например. Самата му осиновителка отдавна беше прибягнала до хитрости като тапицирани с въженца кабели, камуфлажиране на неща зад други неща и криене на всичко останало. Ситуацията подозрително напомняше на отглеждането на едно от моите деца във възрастта между една и три. 

 

След като изтърпя положението в продължение на една-две години, майка ми взе генералното решение да кастрира животното с надеждата това да доведе до укротяването му, както твърди легендата за котките. Или поне да намали аромата му, което също щеше да е лапа в правилната посока.

 

Ефектът не беше мигновен. Отне над година преди да се усети трайното успокояване на тъй буйния нрав на Джими. Първо намаляха вечерните му бесове, които се изразяваха в гореописаните нападения от засада, но и във внезапни подскоци като ужилен, тичане в безразборни посоки и изобщо в състояние, при което човек би бил институционализиран.

 

После Джими започна да се излежава повече и да качва килограми. Хапането и дращенето по човешка кожа, както и гризането на предмети също се разредиха до задоволителна за околните му честота. Ароматите, макар че не изчезнаха, станаха къде-къде по-поносими.

 

И така, Джими заживя един заслужено спокоен пенсионерски живот, изпълнен с всичкото достолепие, което споменахме в началото на нашия разказ. И насред него, пристигнахме в Брюксел ние: Дамян, Филип, Вихрен и аз. Дамян, разбира се, пристигна най-много.

 

Самата численост на нашествието би разтревожила всеки себеуважаващ се пенсиониран котарак, а като се добави и естеството на числеността, и по-специално фактът, че измежду нея имаше две малки деца, една тиха паника би била напълно оправдана.

 

Джими реагира съвсем радушно на пристигането ни, като измяука приветливо няколко пъти и се отърка в краката ни, след което светкавично изчезна, защото при вида му Дамян изквича и го стисна с все сила за едното ухо. 

 

Вероятно в този момент у котката се събуди подозрението, че нещата не отиват на добре. Той започна да премисля по няколко пъти преди да напусне някое убежище. С всяко напускане, след поредното издърпване на опашката или зверско оскубване на козината на гърба, подозрението му все повече се превръщаше в убеждение.

 

Оттогава всичко тръгна надолу за бедния Джими. Освен свободното му придвижване из апартамента, спокойното му хранене също стана невъзможно. Дамян беше като повредена прахосмукачка и имаше особено влечение към паничките с гранули и вода на животинката. 

 

Но най-съкрушителния удар той понесе, когато бебето разкри последния му бастион на самотата – котешката катерушка. След като не откриваше Джими никъде из изтърбушените вече места – под покривката на любимия му стол в хола, между шкафовете в банята и в дъното на терасата, готов да скочи от четвъртия етаж, малкият теминатор изглежда включи инфрачервените локатори и надуши следата. Покатери се върху котешката клетка за път, прехвърли се на първото ниво на катерушката и след това без много да се церемони се пъхна в дупката, където посърналият Джими въздъхна и прие своята съдба. 

 

Удивително е колко смирено Джими посрещаше издвателствата на бебето Дамян. Някогашният свиреп звяр, който не чакаше повод, за да атакува, сега бе редуциран до детска играчка и търпеше удар след удар, писък след писък и безброй малки пръстчета в очите без дума да издума. Казват, че животните разпознават бебетата и ги щадят, но случващото се е малко прекалено. Дамян не е вече съвсем бебе, а по-скоро тодлър, който тича, катери се и е отличен стратег, що се отнася до играта на котка и мишка, в която Джими – каква ирония – е мишката. 

 

А и щаденето е едно, а пълната капитулация – съвсем друго. Стигнали сме до положение, в което цялото семейство сме единна агитка за отбора на котарака, и при назряваща заплаха се започват скандирания: “Спри, Дамяне!”, “Не, пусни го веднага!”, “Ухапи го бе, Джими!!!”. Но Джими не хапе. Веднъж одра Филип, защото се хвърли да го защитава от малкия си брат, което баткото възприе като кръвна обида и от двамата, а друг път гризна предупредително Вихрен, вероятно с надеждата да ходатайства пред Дамян да го остави на мира. 

 

Но на бебето така и не посяга. Вече не остана място в апартамента, където животинката да е на сигурно място. Освен котешката клетка, в която трима с големи мъки успявахме да го набутаме преди пътуване, и в която все по-често го виждам да се заглежда с копнеж.