Не стана отведнъж, а постепенно. Когато се натоварихме с бебето в колата, готови да тръгваме обратно към квартала, усетих първите симптоми. “Имам достатъчно време” казах си, “даже и Филип ще вземем от градина, ще се приберем и тогава”. На половината път вече не бях толкова сигурна.
Не знам дали съм ви споделяла това за себе си, но съм голяма пикла. Пишкам по двайсет пъти на ден, а в останалото време пристъпвам от крак на крак. Изумително неудобно да се съчетае с десетте бърсания на пода за деня и с едногодишното във фаза “не-желая-да-те-губя-от-погледа-си-за-една-секунда-мамо”.
Но, разбира се, животът намира начини да ни припомни за пренебрегваните ни нужди. Обикновено в най-неподходящия момент.
Днес беше натоварен ден. Да обикалям по административна работа ми е почти толкова любимо, колкото да ми забиват клечки под ноктите, така че в средата на следобеда бях готова за едно голямо хубаво фрапе.
Не бих нарекла идеята гениална.
Не стана отведнъж, а постепенно. Когато се натоварихме с бебето в колата, готови да тръгваме обратно към квартала, усетих първите симптоми. “Имам достатъчно време” казах си, “даже и Филип ще вземем от градина, ще се приберем и тогава”. На половината път вече не бях толкова сигурна. Започнах да обмислям различни варианти за притичване до вкъщи, докато бебето ме чака при някой съсед или отскачане до парка на път към градината. Отхвърлих ги. Щях да издържа и победоносно да се потупам по рамото за извършения подвиг.
Вървейки след бебешката количка в посока детската градина визията за моето тържествуване изглеждаше все по-бледа. Коремът вече ме болеше. Всяка стъпка беше изпитание, а копчетата на дънките ми се превърнаха в кръвен враг. Щях ли да устискам поне да вземем Филип преди да се втурнем в галоп към публичните тоалетни в парка? Невъзможно. Нямаше повече време. Свърнах към парка и забързах, за да предотвратя немислимото, но дори и иначе приятните 300 метра до входа ми се видяха като да подсичам К2.
С фокусиран в целта поглед и изопнато лице газех припряно през локвите – защото валеше цял ден! – но усещах, че губя битката с отделителната си система. И изведнъж – спасение! Отляво на пътя мернах пътека, изчезваща сред няколко дървета. Достатъчно прикритие в този мрачен дъждовен ден. Нищо не можеше да спре устрема, с който се втурнах по тази пътечка, бутайки количката. Нищо – освен подгизнала, размекната до консистенция на желе почва, примесена с три пръста треволяк.
“Щом е така, продължавам сама!” помислих си и оставих количката насред калта. Бебето погледна с нарастващо подозрение след мен. Сърцето ми се късаше, но нямах избор. “Той ще ме разбере…” опитах да се самоубедя.
Без да губя количката от поглед, навлязох сред дърветата и мократа трева. След по-малко от минута се върнах, като спринтирах през пресечения терен, за да успокоя пищящото бебе – не ме беше разбрал.
Горкото бебе. Да му се падне такава пикла за майка.