Преди всяко следващо отбиване в Пирогов, започваше да ми стяга под лъжичката. Стараех се да имам колкото може по-миловидно изражение, и същевременно да излъчвам най-голяма благочестивост. “Ето ни и нас, за около 15-ти път”, шегувах се неловко, с надеждата самоиронията да внуши невинност. Един малтретиращ родител няма да набляга на честите контузии на детето си, нали? Хехехе.
Откакто синът ми проходи, всяка будна минута знам, че мога да видя или чуя нещо, което да ме накара да се прекръстя. В един момент може да тича в коридора, а в следващия да се чуе ”туп” и пронизително “аааууууууууу!!!”, последвано от силен рев. Както подскача по дивана, тича в парка или просто си седи в близост до нещо с ръб, статистически има голяма вероятност три минути по-късно да сме на път за детската травматология на Пирогов. Честотата му на контузване е рекордна дори за стандарта на упоен слон на ролкови кънки, а нашето ежедневието е една непрекъсната симфония от всякакви изразяващи болка стенания, ревове и писъци.
И така, прекръстването стана ежедневен тик, заедно с изтръпването на крайниците и секването на дъха. Към изброените постепенно се добави и засилващото се с всяко посещение на травматологията опасение от обаждане на социалните за проверка на благосъстоянието. Абсолютно съм убедена, че в Норвегия отдавна щяха да са ни проверили и, може би, взели детето. Съседите ни твърдят, че много се радват на “малкия юнак”, но на тяхно място щях да съм заподозряла какви ли не страхотии, случващи се зад заключените ни врати, или поне да ми е прикипяло десетки пъти от ужасния шум.
Преди всяко следващо отбиване в Пирогов, започваше да ми стяга под лъжичката. Стараех се да имам колкото може по-миловидно изражение, и същевременно да излъчвам най-голяма благочестивост. “Ето ни и нас, за около 15-ти път”, шегувах се неловко, с надеждата самоиронията да внуши невинност. Един малтретиращ родител няма да набляга на честите контузии на детето си, нали? Хехехе.
За щастие никой, никога, не повдигна въпроса. Нито дамите на регистратурата, които без съмнение са виждали историята на посещенията, нито лекарите, оглеждащи подути носове, сцепени глави и извадени лакти. Нямаше дори и намек за “е как все на вас се случват такива работи, хехехе.” И въпреки че детето поотрасна и нещата малко се поуспокоиха, страхът от социалните е все още жив.
Ето – днес сутринта – на вратата се почука. Не обичам такива неща като изненадващо позвъняване на вратата или по телефона. Неизвестността кара косъмчетата по ръцете ми да се изправят. Още по пижама, наметнах една жилетка, и отидох да отворя. Погледнах през шпионката – очаквах да видя някой съсед – отпред стояха две дами на средна възраст, с палта, шапки, ръкавици и дамски чанти. Имаха безупречно благоприличен и професионален вид. Умът ми трескаво потърси информация за предстоящи проверки на водомери, но напразно – скоро не бях виждала обявление. “Социалните!!!” помислих си и сърцето ми слезе в петите. Мисълта, че щяхме да имаме посещение от тях, и не можехме да им откажем, бързо попиваше в главата ми. “Кой им се е обадил? Самосезирали ли са се, заради посещенията в болницата?” Поех дълбоко дъх и отворих.
Здравейте! – приветливо започна едната дама.
Преди да успея да отговоря, по коридора се зададоха двете полуголи деца, а току-що проходилото бебе се друсна на земята и зарева. “Показахме си магариите!“ изтръпнах. Гушнах бебето и, приела съдбата си, отново погледнах към жените.
Здравейте, имате ли няколко минути, за да поговорим за Библията?
Прекръстих се.