Преди двайсетина години, когато за първи път идвах насам през топлите сезони, белгийците обичаха да казват, че като дойде есента, си спомнят с умиление: “Хубаво лято беше онзи четвъртък през юли”. Тъй като времето тук, всъщност, по традиция е точно като английското: гадно.
От край време, ако заминехме някъде на почивка и времето беше кофти, казвахме, че сме като Марко Тотев. Не знаех кой е този човек, но в главата ми неговата личност се свързваше с карък. И ето че тази година, на белгийската ни ваканция, взех, че се присетих за него, понеже се чувствах точно като Марко Тотев от анекдота. Не защото валеше, а защото уцелихме най-горещото време по онези ширини от векове.
Преди двайсетина години, когато за първи път идвах насам през топлите сезони, белгийците обичаха да казват, че като дойде есента, си спомнят с умиление: “Хубаво лято беше онзи четвъртък през юли”. Тъй като времето тук, всъщност, по традиция е точно като английското: гадно. Местните, попитани дали в някой произволен ден ще вали, отговаряха: “Да, в десет часа, в дванайсет и трийсет, в шестнайсет, в седемнайсет и десет и в двайсет и четиридесет и пет”.
Поради това тук традиционно не ползват климатици. Като казвам това, вие разбирайте, че е почти невъзможно да получиш разрешение да сложиш класическа климатична система, ако живееш в блок, защото е забранено да се окачват уреди и прочее предмети на фасадата. И прането не може да виси под прозореца, въпреки че е много удобно.
Освен това, за чий дявол би ти притрябвало да слагаш такава грозна машина, която не ти е нужна, понеже целогодишно вали, скъпа е и освен това е вредна за планетата? Сега, стане ли дума за екология, аз винаги вдигам ръце във въздуха и казвам: “щом е за доброто на планетата, дайте го насам”. Обаче има и друго: лятото е сезон, който спокойно може да се определи като “онова време, в което Сани диша единствено въздух, минал през климатик” и да няма нужда от повече обяснения. Имам две положения през топлия сезон: на климатик в кола, или на климатик вкъщи. Топло не може да ми е, освен ако целта не е грозна сцена с викове и ръмжене. Тъй че уважаемите природозащитници в Западна Европа могат да си задържат природозащитата, щом тя ме лишава от моите климатици.
Но ето ни нас: Дамян, Филип, Вихрен и мен, на ваканция в Брюксел насред лето 2026-то. В апартамента на майка ми, където сме отседнали, няма климатик. За сметка на това има изложение изток-запад и е проектиран така, че да задържа топлината в студените и влажни белгийски зими и лета.
Обаче новата реалност е с трайни температури над 30 градуса, бетонът е хубаво напечен и излъчва топлина дори през нощта и Брюксел и аз не сме подготвени за нея.
Ден след ден лежа на леглото в жарките следобеди, варя се в собствен сос въпреки двата вентилатора, кръвното ми е ударило земята и ми се вие свят. Бебето се буди през нощта и реве от жега и зъби, вкопчва се в мен като малка печка с велкро заради пристъпи на сепарационна тревожност или скок в растежа или регресия в съня или смяна на режима. На Вихрен и Филип сякаш жегата не им пречи толкова, но плей стейшънът им липсва.
След около десет дни обаче небето реши, че съм изкупила част от старите грехове и прати спасително разхлаждане. Из съсухреното ми тяло отново се разнесоха живителни сокове. Позитивни мисли бавно започнаха да се връщат в изстрадалата ми глава. Прииска ми се да се разхождам, да пия кафе и да пиша. Изобщо, събуди се у мен една плаха надежда, че може би все пак ще се живее.
Ала тази надежда се оказа твърде прибързана. С напредването на дните прохладните утрини в парка ставаха все по-слънчеви, а следобедите – подозрително задушни. Докато един ден отворихме сайта с прогнозата и той показа, току в края на пътуването, смразяващите кръвта със своята изпепелителност 38 градуса. То се е видяло, че ще се мре. Хвърлих ръце с отчаяние във въздуха и се предадох, но не и майка ми.
Баба Аби винаги има решение и обича приключенията, и чудесно съчета тези две свои черти в изковаването на безпогрешен план за бягство от жегата: ще се спасим на брега на Северно море. Там има бриз и – разбира се – море, така че неизбежно ще е по-хладно, каза тя.
И, наистина, четири дни преди връщането ни в България, ние напуснахме оранжерията на майка ми в Брюксел с писъци и пропътувахме 120-те километра до крайбрежието на Белгия. Където, оказа се, температурата действително беше много по-поносима: 22 градуса. Духаше и доста приличен вятър, който привечер се усилваше и създаваше едно в началото приятно чувство на проветривост, а след това на пронизване до костите. Защото аз, разбира се, бях опаковала багажа с акъла на препечено пиле и не бях взела връхни дрехи.
Каръкът си карък. Все пак и това приключение с деца на чужбина мина и с него ваканцията свърши. На следващия ден се прибрахме в България при климатиците. Доволна съм да доложа, че искрено вашият Марко Тотев е жив и в добро състояние, въпреки всичкото си маркототевстване това лято.