Беше твърде много накуп за крехката ми психика. Затворих очи и мислено захвърлих бебешката количка, подритнах децата и се пренесох в северния парк в София, насред познати поляни, пък макар и не тъй безупречно поддържани, и с любимото си фрапе от кафето до парка.
И тази сутрин минахме по обичайния си маршрут: кафенето, арката и право в Сенкантенера. Слънцето грееше, фонтаните фонтанеха, възрастната група изпълняваше тай-чи под звуците на меланхолична китайска музика. И всичко щеше да е точно толкова прекрасно, колкото звучи, ако аз не се чувствах като абсолютен парцал.
Точно така: хич не ми беше ден. Даже не ми бяха последните пет. Като за начало, сама съм с децата до обяд от няколко дни насам. В отсъствието на Вихрен, който замина преди седмица, и с майка ми на работа, схемата е аз да ги гледам сутрин, след което да отиваме до Съвета (където работи баба Аби), да хапваме и после аз и бебето да се прибираме, а Филип да гостува на баба си в офиса. И докато последното звучеше като най-амбициозната част от този план, на практика се оказа, че сутрините са голямото скубане на коси.
Още с отварянето на гуреливи очички, Дамян започва да обикаля апартамента и да всява хаос. Хваща котката за опашката, след което се покатерва на високата маса, подпирайки се на пейката, и започва да мята от горе каквото му се изпречи пред погледа. Тази сутрин това бяха чаша с вода, пакет салфетки, чието съдържание се разхвърча на всички посоки, и едно Лего. Накрая взе водата на Джими за малка локвичка и хубаво я разплиска с ръце. Всичко това още преди да успея да сложа лещите си и да придобия представа за пълния размер на пораженията.
Скоро се появи и Филип и получи малка нервна криза при вида на разпиляното си Лего. В това време Джими нападаше Дамян от засада за отмъщение за разсипаната вода или дръпнатата опашка. Сега вече и двете деца пищяха и се въргаляха из цялата стая.
Последваха около час отваряне на шкафчета и разхвърляне на съдържанието им, рев, защото някой не е получил разрешение да си играе с ножа за хляб и около дванайсет хиляди “обличай се, Филип”, но най-накрая успяхме да затворим вратата отвън. Не се заключихме, което също беше успех.
Май не съм споменала все още, че от няколко дни топлата вълна се беше завърнала. След около три часа захлаждане миналата седмица, сега отново бяха настанали жеги адови, а днес беше прогнозираният най-горещ ден до момента с превъзходните очаквани 36 градуса. По всичко личеше, че прогнозата щеше да излезе точна, защото в 10:20 вече беше 29 по целзий, и мога да ги потвърдя, тъй щото ми идеше да се влача по плочките в търсене на какъвто и да е хлад. Нямаше да имам особен успех, тъй или иначе – апартаментът на майка ми има изложение изток-запад и е проектиран да задържа топлина още от времената, когато тук почти не е имало лято, а нещо подобно на дъждовния сезон в тропиците, но не толкова топъл. При липсата на климатик да търсиш хладно местенце в този парник беше като да бръкнеш във фурната и да се надяваш да извадиш студена бира.
В това състояние се затътрихме с децата нагоре по улица “La chasse” (от френски chasse = лов), както обикновено на лов за фрапета. Обаче фрапета нямаше, може би бяха мигрирали към някое температурно по-съвместимо с живота място, и ми предложиха някакви латета и капучинота. Личеше си, че милото момиче на касата не ме познава и не знае какво значи тази информация за мен и настроението ми, в противен случай щеше да се е прикрила зад касата, вместо да ми пробутва второкласни алтернативи. Тя, изглежда, беше новичка и така генерално стресирана, че ми стана мило и просто се усмихнах.
Вътрешно не се усмихвах. Два часа с малките диви зверове, сама, насред джунглата от необятни възможности някой да се пребие, да се разпищи, че не иска в количката точно когато стане червено, или да направи истински мелтдаун, защото си е загубил барабанчето от запалка, което е намерил три минути по-рано и е определил като механизъм от танк от втората световна война. И всичко това без любезната подкрепа на едно хубаво, ободряващо, студено фрапе.
Беше твърде много накуп за крехката ми психика. Затворих очи и мислено захвърлих бебешката количка, подритнах децата и се пренесох в северния парк в София, насред познати поляни, пък макар и не тъй безупречно поддържани, и с любимото си фрапе от кафето до парка.
И тогава ме удари: писна ми в чужбина! Искам си вкъщи! Вкъщи, където апартаментът не е огромна оранжерия, в която виреят безброй опасности и изкушения за подивяли тодлъри, които просто няма как да премахнеш. Вкъщи, където асансьорите са по-големи от кибритена кутийка и, за да влезеш в тях с бебешка количка, не чупиш ръка, посиняваш крак и не си удрян в раницата с тежест, която те изстрелва на отсрещната стена. Където говориш на собствения си език и обществото не е съставено от всички култури на земята, така че поведението на хората ти е добре познато и предсказуемо. Където е Вихрен, чиято компания за разходки, макар и често не особено ентусиазирана, прави цялата разлика на света. И където фрапето никога не свършва.
Поне му се вижда краят: още няколко дни. А след това повече никъде няма да пътуваме, докато не пораснат децата. От тук чувам как в България Вихрен пада от стола, кръсти се седемдесет и седем пъти, пали свещ и принася конска муха в жертва с надеждата да не размисля.