Скоро обаче и в самия парк се появиха големи, черни ограждения като на фестивал и черно съмнение се прокрадна в сърцето ми. Какво значеше тази пълзяща промяна за моите любими разходки? Мисълта, че достъпът до любимото място може да ми бъде отнет за неопределено време, не ми харесваше. Да не говорим, че до празника оставаше цяла седмица.
Заградиха ми парка. Онзи с арката, музеите и поляните, който си харесах за сутрешни разходки за разтуха в Брюксел.
От два-три дни около арката започнаха да се появяват оградки, палета с метални неща, дървени плоскости и подемни машини, а между всичко това – да сноват десетки работници със сигнално оранжеви жилетки и кубинки. Наближаваше белгийският национален празник и решихме, че ще има някакви празненства – доста пищни, съдейки по мащабите на подготовката.
Отначало намерихме този развой на събитията за забавен, особено децата – те спираха и наблюдаваха любопитно процеса, а Дамян се опитваше и да премине оградките и да докопа строителните материали.
Скоро обаче и в самия парк се появиха големи, черни ограждения като на фестивал и черно съмнение се прокрадна в сърцето ми. Какво значеше тази пълзяща промяна за моите любими разходки? Мисълта, че достъпът до любимото място може да ми бъде отнет за неопределено време, не ми харесваше. Да не говорим, че до празника оставаше цяла седмица.
За съжаление организаторите нямаха особено желание да чуят мнението ми по въпроса, така че се налагаше да се примиря и да се радвам докато припарването, макар и по-трудно, особено от някои странични точки, все още е възможно. Онзи ден, например, опитах да атакувам през един от вход от ляво и опитът завърши с носене на бебе в едната ръка и на количка, подхваната за това, което прецених че е абсолютният център на тежестта ѝ, по три вида стълби. Изобщо не мислех за това как изглеждам отстрани със здраво стиснати челюсти и изпъкнали по челото и врата вени от напрежение, но и от яд.
Вихрен виждаше единствено позитиви от цялата работа. Той, за разлика от мен, не примираше от идеята за разходки в Сенкантенера. Изобщо, Вихрен не е любител на разходките. Откакто се родиха децата и излизането се превърна в хаотична и изнурителна агония, почивката за него се изразява във възможността да лежи на дивана вкъщи, след като е изчистил и подредил къщата. Все неща, които не са възможни в присъствието на невръстните унищожители на ред и спокойствие. Но в Брюксел нещата седяха по-различно, понеже хич не се връзва сценарият с пътуването до друга държава, само за да си лежиш по цял ден в нея.
Така принуден да е наш придружител, той все пак тайно се надява всеки следващ път децата да са по-кротки, а разходката да е по-кратка. Ако зависеше от него, щяхме само за десетина минути да отскачаме до кръговото до блока, в средата на което има уютна, но твърде малка за моите изисквания, градинка.
“Там поне децата няма да се рият като прасета в прахта”, казва ми той, и всъщност е прав. В Сенкантенера, между спретнатите зелени ливади и подкастрените живи плетове, има алеи, посипани с два пръста от нещо, което бих определила като светло сива сгурия. Нямам представа защо управата на този инак превъзходен парк е решила, че най-подходящата настилка за него е тази, която полепва по обувките, дрехите и дихателните пътища като нахален съсед, когото срещаш на стълбището. Дори и без да се въргаляш с цялото си тяло, както обожават да правят кучетата на хората и нашите деца.
“Е, да, но не е ли редно да позволим на Дамян да оближе и другата половина от парка?” контрирам Вихрен аз. Понеже това бебе, което преминава през оралната фаза с впечатляваща отдаденост, се хвърли адски ентусиазирано да лапа всичко по земята в Брюксел, вероятно за да провери дали има по-различен вкус. Определено изглежда, че фасовете тук са по-вкусни от тези в София. Оценката му за кучешката храна, която някой беше забравил на пейка, също беше висока.
“Да не говорим за търсенето на артефакти,” продължавам с аргументите. Това пък е любимо занимание на Филип и се състои в ровене из настилката и в събиране на изръчканите от нея находки. Една огромна част от тях са стъкълца – “скъпоценни камъни”, ръждясали метални предмети – “части от снаряди или танкове от втората световна война“ и други страшно редки и изключително скъпи неща. Един ден Филип прекара половин час в дялкане на пирон в опит за отстраняване на ръждата от него, и с всяка следваща минута ентусиазмът му от отбелязания успех нарастваше. “Мамо! Виж! СРЕБРОТО се ПОКАЗА!!!”. А последната му находка е един лъскав ключ, който детето обяви за носещ късмет и взе решение на разнася навсякъде със себе си, за да се предпазва от инциденти, но и за да привлича щастие като Лего и прочее играчки. Колко огромно беше отчаянието му, когато осъзна, че е забравил ключа-талисман на двудневното ни пътуване до Северна Франция! За всички 25 минути, в които мислеше за него по време на престоя ни извън Брюксел, страданието беше страшно за гледане. Жестоко би било възможността за намиране на още артефакти да бъде отнето на момчето само заради някакви си национални празненства.
Съвсем затапвам Вихрен, като привеждам и довода, че, в случай, че Сенкантенера стане съвсем непристъпен, най-близкият парк, отговарящ на изискванията ми, е на 10 минути с кола. И тъй, дори и нашият любим скептик на разходките е принуден да признае, че така стеклите се събития заплашват добруването на цялото семейство.
Добрата новина е, че засега все още успяваме да се промъкнем през стесняващия се параден вход под арката и планираме да го правим до абсолютния последен миг, дори ако трябва да тичаме и да се плъзнем под спускащата се блиндирана врата, както по филмите. А след това ще проклинаме склонността на този народ към гуляйджийство, както и будещата му завист организация и предвидливост, докато тъгуваме по тихото и аскетично величие на парка с арката.