*Disclaimer: Не познавам Илияна. Текстът в настоящата статия е фикция и е моята представа за това, което може да се случва.
За какво се записах за това предаване?
Не спирам да се питам този въпрос – денем и нощем. За какво попълних въпросника, ходих на кастинги, летях със самолети, говорих с жени, говорих с мъже.
Особено с един. Ама то беше едно говорене… все едно две риби на сухо се опитват да си говорят. Искаме, но не можем.
Едно премълчаване имаше у него, а като го усетех, се заразявах с премълчаване и аз. Останалото е мъка. Мълчание, мъка, мълчание, мъка.
И после срещата свършва и аз мога да се отпусна. По-лошото е, че и той се отпускаше и беше все едно друг човек. Смее се с една, пипа друга. А с мен – мълчи. Е какво се очаква от мен да си мисля? Не и, че всичко е цветя и рози, това е сигурно.
После ме целуна, после изчезна. Кой прави така, по дяволите? Кой бръква в сърцето, вади го, оглежда го, гали го, и после го оставя на земята и си заминава?
Объркан… от какво? От целувката ли, или от всичко преди нея? Аз имам ли нещо общо, или мен ме няма в картинката? Не знам кое е по-лошо.
Объркан си ти, объркана съм и аз. Ами ако седнехме двамата и опитахме да се разбъркаме? Нали за това сме тук – да се приближим, да се усетим и, ако трябва, да се оплетем. Да вплетем крайници, устни, мисли. Души.
Объркана е цялата ситуация и в средата й седя аз и не знам какво изобщо правя тук. Бях сърдита на Стоян, защото ме остави, все така като риба на сухо, само че сама. А жените само това и чакаха, за да кажат, че са били прави, и колко си крив. И аз ги послушах.
Понякога правя така – когато ме е страх, затварям кепенците, и край. Усетя ли и най-малката опасност – кепенците, и край. Някой отдръпне ли се внезапно от мен – е, вече знаете за кепенците. И нито майки, нито бащи могат да ме трогнат.
Само жълтата роза, изглежда, ме трогна. В момента, в който я видях как се спуска във вазата на Гатев, разбрах, че не е трябвало да затварям кепенците толкова рано.
За това ли ми трябваше да се записвам за това предаване?