С деца на чужбина 2. Една врата се заключва

В Брюксел, близо до апартамента на майка ми, има един парк, наречен Сенкантенер, насред който се издига величествена арка, заобиколена от внушителни музеи и просторни и спретнати зелени площи. Веднага реших, че това е мястото, където мога да отпусна изтормозена душа сутрин – освен обстановката, има достатъчно пространство за децата да тичат без да трябва да съм залепена за тях като ваденка, а пък и на път за нататък правят хубаво фрапе. 

И тъй, като същество на навика, и тази сутрин изритах момчетата сънени от леглата с идеята да ги подкарам с бодра крачка първо към кафене “Le Berry” за фрапе, и след това към Сенкантенера.

Точно десет минути след като хлопнах вратата щях да съм сред монументите и поляните, отпивайки от любимата напитка, и сърцето ми щеше да ликува, ако в ключалката от другата страна на вратата не лежеше кротко ключът. 

Беше един от незабравимите в живота моменти. Държах в ръката си ключа от колата, възнамерявайки да заключа с него, и точно в момента, в който разбрах защо няма да влезе в ключалката, вратата каза “щрак!”. 

“Ъгх.” казах пък аз. Осъзнаването на последиците от тази микросекунда пълзеше по тялото към крайниците ми с метална хладина. Прииска ми се да имам една джобна машина на времето, достатъчна за превъртане на последните няколко мига, и да си я нося в чантата. 

Уви, нямах такава, но имах следващото най-добро нещо в тези случаи – телефон. Обадих се на местния човек от семейството – майка ми – която беше на работа и в този точно ден ѝ предстоеше важно събитие, но ситуацията беше такава, че щях да притесня и краля, докато е в тоалетната. 

Тук е моментът да уточня, че беше 10:00 часът и температурата беше около 28 градуса, а се очакваше този ден да стигне до 34. Жегата и аз не съществуваме комфортно заедно, е, тя може би няма нищо против мен, но аз не я понасям. С две деца, количка и мъж, който излиза с единствената мисъл как по-скоро да се прибере, нямах намерение да се бавя много в намирането на решение. 

И ето – майка ми се свърза със своята любима съседка – румънката Мари, на която е поверила резервен ключ от апартамента, и планът беше готов. Мари ще донесе ключа и ще опитаме да отворим, въпреки че в ключалката от вътрешната страна има ключ; ако не успеем, Мари ще ме заведе до съседния блок, където нейна позната разполага с шперцове или нещо подобно и тя ще може да отвори. Така ще избегнем да викаме ключар, който ще вземе скъпо за услугата.

Звучеше съвсем разумно, бързо и евтино – три неща, които обичам и които пасваха идеално на желанието ми да оправим тази работа и да продължаваме по план. За съжаление, в онзи момент бяхме още доста далеч от връщането към плана, но още не го знаехме.

Появи се Мари, синеока дама на около 75, облечена в тънка лятна рокля и цялата потна и пуфтяща. “Каква беля, каква голяма беля!” възкликна театрално на френски тя. “Така с децата, в тази топлина, ох, аз щях да ходя на басейн, но вече стана късно и ще пукна, ако се излегна сега на слънцето. Хайде да видим сега тази ключалка.” И размаха резервния ключ пред лицата ни. 

Извикахме асансьора и зачакахме – Вихрен и Филип, аз и количката с Дамян и силно притеснената, че хей сега ще припадне от жега Мари. Времето, прекарано в изчакване на асансьора и зоркото следене на лампичките, които показват дали се движи, щеше да заеме сериозна част от този ден. 

Вече пред вратата, Мари вдигна ключа нависоко, и с тържествен вид се прекръсти. “Хайде, с късмет” рече тя, вкара ключа в ключалката, и завъртя. По-точно, опита се да завърти, но без успех. Ключът лежеше в леглото си и отказваше да се обърне в каквато и да е посока. 

“Какъв ужас!” отрони Мари и лицето ѝ доби съвсем отчаян вид. “Няма да стане, мили деца!” Спорно е каква част от тъгата ѝ идваше от загриженост за нас и каква – от това, че сега трябваше да ни придружи навън, в жегата, вместо да се прибере на по-хладно, но при всички случаи имаше вид на по-притеснена от нас. 

“Сега ще ви заведа при Франческа”, обяви сериозно тя. “Бях се заключила на 1 януари, представете си! Тогава тя, с помощта на едни пластмаси, успя да подпъхне и оп, отвори. Като масло. Като крадците.” И смигна. “Един ключар ми искаше 500 евро. Ненормални!”

С бойна крачка цялата банда се понесохме по улицата чак до съседния блок, където Мари започна да вика: “Франческа, злато мое! Тук ли си?”. Изглежда Франческа живееше на първия етаж, където прозорците бяха отворени, за да пускат повея на вятъра във вътрешността на апартамента. 

Този леко старомоден метод на комуникация свърши работа, защото до нас достигна слаб глас на жена, която обясни, че сега е малко заета. “Но, Франческа, мила моя, съседите ми са се заключили и са с децата! Трябва им помощ!” Отнякъде отново се разнесе женският глас: “Какво казваш?”

От прозореца се подаде предполагаемата глава на Франческа и Мари поде жалната си песен на по-висок глас: “Ах, мила моя, беда! Клетите са с деца и са се затворили отвън, вратата тряс! а ключът вътре. Няма къде да отидат в тази ужасна топлина, представяш ли си?? А и имат котка, бедният Джими е затворен вътре!”

Франческа изглеждаше, сякаш си представя, защото доби угрижен и съжаляващ вид, но обясни, че всичките ѝ инструменти са откраднати и няма какво да направи. Ужасно искала да ни помогне, защото един ключар взима толкова скъпо – 600 евро! Но пък отсреща имало железария, и човекът там бил и ключар и не взимал толкова скъпо. 

Омърлушената Мари се пооживи и тръгна устремено към посочената железария, като същевременно бършеше капчиците пот от лицето си с кърпичка. “Хайде, мили мои. Отиваме да видим този мосю… не разбрах как се казва. Но вие останете тук с децата.” Тя посочи на Вихрен една градинка, в която имаше сянка. “Нека само ние двете да се пържим на този ад.”

Господин железарят седеше на стол пред магазина си и пиеше чай. Когато ни видя, поздрави ведро, но Мари съвсем не мислеше, че е време за официалности, и мина на въпроса. “О, господине, имаме огромен проблем. Тези хора са ми съседи и са се заключили и имат деца!”. 

Изражението на господина премина от учтиво-приветливо в силно угрижено и започна да се суети, докато обсъждаше подробностите с Мари. Набързо взе някакви листчета, затвори вратата и хукна пред нас. 

“Господинът бърза!” установих, докато с Мари опитвахме да поддържаме темпо, с което да не го изгубим съвсем от поглед. Когато все пак успяхме да се изравним, той все още изглеждаше силно притеснен и ме попита дали децата не могат да отворят вратата. “Ха, шегичка, чудесно!”, и за да вляза в хумора, на глас казах, че децата са доста сръчни, но не чак толкова. Изражението му остана все така сериозно, което намерих за леко смущаващо, защото съм свикнала хората да отвръщат на усмивката ми, когато разменяме шеги. “Но… вие имате контакт с тях, нали? Ако им обясните къде да натиснат, няма ли да успеят да отворят?”

Изведнъж разбрах какво се случва и побързах да разсея притеснението на господина, като го уверих, че децата не са затворени в апартамента, а са навън и в пълна безопасност. Дори му ги посочих както си играеха в градинката. Изражението му беше все така озадачено, но сякаш през лицето му премина леко облекчение. “Мари ще докара инфаркт на някого с тези драми в жегата,” помислих си. 

С господина стигнахме до асансьора и започнахме да го чакаме, а Мари се тътреше назад, защото искаше да ограничи възможността да загуби съзнание. Тя ни завари 5 минути по-късно пред вратата, аз – наблюдаваща безпомощно, и господин железарят – борещ се да напъха няколко пластмасови карти в цепката до ключалката. 

Мари веднага се хвърли да го инструктира. “Ето тук по-надолу е, мосю! А вратата, бутате ли я? Ето! Прещрака, чухте ли?” Господинът само клатеше глава и нищо не чуваше. Накрая той въздъхна, изрази своето съжаление, и тръгна, залят от Мари и тук-там от мен с благодарности, но без да приеме дори минимално плащане за неудобството. 

Вече сами, Мари оцени работата на човека като незадоволителна, защото, според нея, вратата се отключва много лесно. “Е, надявам се все пак да не е толкова лесно” рекох аз, защото ми се стори неразумно хората да инсталират тежки врати, които да заключват, ако всеки може да ги отвори с карта за фитнес. И казах, че няма как – ще се обадя на ключар.

Но Мари беше все така против. “Мошеници са! Ще ви вземат парите за нищо. Езичето е ей-такова малко! Чакай, имам една пила.” Моето желание за приключения като любител-взломаджия обаче се беше изчерпало, и казах на загрижената ни съседка, че вече е направила достатъчно и е време да си почива. 

Тя най-накрая се съгласи, макар че изобщо не изглеждаше доволна. Оставих я мърмореща за измамници и отидох при Вихрен и децата, които весело щъкаха из градинката. Е, весели бяха поне децата. 

Ключарят, на когото се обадих, пристигна след около половин час, влачейки след себе си неприлично голямо куфарче. Един асансьор по-късно вече бяхме пред вратата и аз си представях сложни процедури с тежките инструменти от куфарчето, но той извади някакво листче, погъделичка вратата и тя послушно зяпна. 

Вече беше обед и се бях разделила с надеждата, че ще успея да проведа своята “разходка за душата”. Дори и кафе не бях пила. Но пък адреналинът от случката и заплахата да се разделим с 600 евро заради две секунди невнимание достатъчно ме бяха ободрили. 

А сумата, която поиска ключарят, беше 85. Ще споделя тази подробност с Мари, за да си спести в бъдеще обиколката на квартала в търсене на самозвани ключари.