С деца на чужбина. Пътуване със самолет или как да станеш Звероукротител на Октоподи

Усещам как последната капка живот полага нечовешки сили, за да остане в тялото ми. Денят беше унищожителен. 

 

Днес пътувахме до Белгия – децата, Вихрен, аз, два големи куфара от по 20 кила и нагоре и четири раници. И много, страшно много смирение и готовност да се извиняваме. 

 

Два дни предварително имах сърцебиене. През главата ми препускаха милион мисли, мислички, планове, идейки, притеснения, страхчета и всичко друго, което може да препуска през главата на една тревожна жена с нужда от контрол и майка на две деца. 

 

Тази сутрин пък установих и че съм силно зачервена в лицето. “Помпам кортизол в индустриални количества”, рекох си. Но нямаше възможност за почивка – имаше багажи за стягане, деца за гледане. Щях да се погрижа за кортизола сутринта, когато, с фрапе от местното магазинче, където специално проверих, че правят, се разхождам с децата из слънчев Брюксел. Не, изобщо не съм болен оптимист, благодаря.

 

Непосредственото напрежение идваше от подготовката на багажа и неща за занимание на децата. Не обичам да забравям неща, нито да опаковам като за две години в пустошта, а искам винаги да съм уцелила точния баланс. Стандартът е изключително висок и нищо чудно, че се треса в нерви с дни предварително. 

 

След това идва и самото пътуване. Имам страх от летене със самолет. Не бях така като по-млада – даже ми беше страхотно гъделче, излитане, кацане, а ако и подрусва пове чко – чудесно. Като в лунапарк. А сега при най-малкото заклащане се вкопчвам в дръжките като питон в смъртна хватка. Преди 15-на години по време на едно пътуване със самолет получих първата си паник атака. Сякаш от нищото – от днес за утре това отлепяне от земята и гмуркане в пространството на безбожна височина ми се стори като абсолютно безумие. “Противоествено е!” крещях наум, понеже щеше да е странно да извикам с пълно гърло в самолета. “Летят птиците, хората вървят с краката си или с гуми, но със стабилно сцепление с твърдата земя!”

 

Оттогава съм летяла много пъти с променливо настроение, но винаги с лек ужас по време на, както и известно време преди събитието. А сега се добавя и необходимостта от удържане на малките бесове в допустими граници. Големия не толкова – на 6 е и с едни карти с лабиринти и задачки проблемът с него беше решен, но с едногодишния механизъм на пружина положението е критично. Той застава на едно място само докато е вързан, но в движение, спи или ако пред него се случва нещо изключително интересно – например някой се прави на клоун и има нервите да повтаря смешката до побъркване. В случая нито една от трите хипотези не беше вероятна и имах нелеката задача да измисля многобройни занимавки, които да са достатъчно увлекателни, така че сумарно да стигнат за два часа и половина. 

 

Нелека задача, защото имах ограничение откъм обем – не можех да взема целия арсенал от играчки от вкъщи, макар и да ми се щеше. Е, прибрах различни колички, камиончета, светкащи и пеещи неща, както и два-три вида зрънчовци и се кръстих няколко пъти хем да оцелеем физически, хем и да се съхраним психически по време на полета.

 

Оставих огромната част от събирането на багажа за сутринта преди полета, за който трябваше да тръгнем в 15:00 – класически ход. За разкош реших и да изляза с бебето по задачки, но и да се поразходим безгрижно, преди да го сложа да спи. Това остави за опаковането на куфарите и за оправянето на къщата, за да не я оставяме в прекалено неприличен вид и да шокираме излишно евентуални крадци, около час и четиридесет минути. Кортизолът, изглежда, одобряваше този план.

 

Още повече, че в процеса на подготовка неизбежно изникват хиляда и седем неща, които не си включил в хай-левъл плана си. Например, че хладилникът трябва да бъде опразнен, че прането трябва да се събере от балкона и, че, в крайна сметка, и аз трябва да ям нещо в някой промеждутък. А пък днес имах болезнена липса на промеждутъци. 

 

Обикалях апартамента като муха, която се блъска в невидими стени, постоянно търсейки нещо и с най-различни предмети в двете ръце. В ума ми изникваха нови задачи всяка секунда и нямах време дори да ги запиша, така че по пътя към летището изборявах тихо какво не успях да свърша. Но всички куфари и раници, както и четирите броя хора и една количка-чадър бяхме в таксито и съвсем по график.

 

Изсипахме се всички, багаж плюс хора и количка, на гишето за чек-ин, където дамите бяха изключително приятни и с вещината на професионалисти, справили се с много и всякакви семейства с деца обработиха нашия случай. Е, когато ме попитаха колко общо парчета багаж имаме и аз казах шест, те се поопулиха – явно точно такова нещо се случва рядко. После се оказа и че и днес няма да се случи, защото въпросът се отнасял само за товарния багаж, не за кабинния.

 

Количката не се броеше към нищо от изброените и чак после разбрахме защо. Но към онзи момент не знаехме това и влязохме безгрижно с нея, за да търкаляме бебето, както е удобно вързан до изхода, а там щяхме да я дадем да я натоварят. Естествено, Дамян не искаше да си седи в нея, колкото и удобно да беше, особено за нас, а искаше да обиколи летището и да пипне всяка част от него. И да лапне около половината. А до полета имаше над два часа.

 

Е, и тези часове минаха, и след тях си бяхме цели, макар и доста по-уморени от тичане, носене, викане на “не удряй куфара на хората!” и повдигане на смъкнатия панталон на бебето, който се оказа твърде широк за неговото дупе. Но пък дупето засега му служеше единствено за падане върху него, което си беше улеснение. 

 

Любопитно е, че за малко да изпуснем самолета, въпреки че бяхме на изхода поне час преди излитането, и то не за друго, а защото решихме разумно да изчакаме тълпата да мине докато сме навън, вместо вътре, а пък тълпата се оказа някаква си малка тълпичка. Така че в класически кадър на тичащо семейство, бутащо количка и влачещо полуотворени раници, се добрахме до пустеещото вече гише. Връчихме документите, аз сложих телефона си на гишето и той веднага падна шумно, човекът на гишето се втурна да го вдига, защото аз се борех да накарам бебето да седне в раницата, а Вихрен ровеше за личната си карта, но всичко завърши добре със сгъване на количката, предаването ѝ на персонала и с настаняването по местата ни. 

 

А те бяха: аз с двете деца на ред от две седалки (бебето в скута ми) и Вихрен сам на ред от три седалки по диагонал от нас тримата. “Колко неудобно” казах си аз. “Колко удобно” каза си Вихрен и съм готова да се обзаложа на това.

 

До края на полета все пак Филип се настани до него, защото Дамян изрита табличката му, а върху нея имаше пълна чаша с вода, и решихме, че детето ще пищи по-малко на суха седалка. С Филип нямахме други проблеми в остатъка от пътуването – седеше си до прозореца, решаваше лабиринти и никой не знаеше, че е по гащи. 

 

Виж, с Дамян нещата седяха другояче. Още щом го щракнахме с малкото коланче, което стюардесата прикачи към моя, голям колан, той надуши, че възрастните отново ще опитат да посегнат на най-ценното му – свободата. И беше решен да не го позволи. 

 

Докато излитахме и Филип весело озвучавшае случващото се, а аз се вкопчвах в облегалките, Дамян цвъртеше и се въртеше, опитвайки се да се отскубне от колана. Количките и музикалните книжки вършеха работа за около три секунди. Зарадвах се, когато светлините за коланите изгаснаха и можех да пусна тази твар с хиляда мърдащи крайника на земята.

 

Разбира се, радостта ми беше твърде краткотрайна и в следващите два часа и половина Дамян подскача по седалките и се пъха под тях, тича нагоре-надолу по пътеката, закача се с около двайсет човека, кряка насреща им или в пространството и изобщо оживи чудесно самолета, а и го опозна, както аз за всички години не бях успяла.

 

Впрочем предния ден четох тема в реддит, в която млад мъж се оплакваше от “тъпите ви шумни деца” и въпреки че не бях съвсем съгласна, някои коментари още бяха пред очите ми и ме напрягаха допълнително. Не исках утре в темата в реддит някой пътник да напише “Пътувах в самолет с малко бебе, което вдигна всички във въздуха (хехе), а безотговорната майка си седеше и цъкаше телефона“.

 

Затова бях плътно с него, внимавах дори да не пипне случайно някого, когато преминава покрай него, не му давах да закача хубавите момичета прекалено много и при всеки по-силен звук с треперещи ръце ровех в някоя чанта с надеждата да открия магически предмет, който да държи положението докато кацнем. С надежда гледах часовника. Още два часа. Още час и 49. Още час и 35. 

 

Добре е, че бяхме двама и Вихрен от време на време успяваше да прилъже иначе залепеното за мен бебе, за да си отдъхна. Голяма беше изненадата ми, когато в един от тези моменти усетих, че може би вече четири минути не съм чувала гласа на бебето. Погледнах да видя дали още са в самолета и установих, че Дамян държи пластмасова лъжичка и изключително съсредоточено бърка с нея в картонена чашка, пълна със салфетки. Също така, от време на време поднасяше чашата до устата си и гризваше по едно малко парченце, което после сладко преживяше. До края на пътуването още няколко пъти успешно го заигравахме със същите материали.

 

Някак успяхме да преживеем докато часовникът започна да показва, че остават около минус двайсет минути – закъснявахме, въпреки че излетяхме навреме. А пък кацането беше още същото. Ако има такава професия като Звероукротител на Октоподи след този полет би трябвало да покривам изискванията. 

 

На този етап вече предвкусвах края на това амбициозно начинание и усетих как кортизолът започна да отстъпва на ендорфините. Едно приятно отпускане се разля по тялото ми. “Финалната права” помислих си, когато излязохме от ръкава и пред нас се ширна летище Завентем. 

 

Е, оказа се, че и по финалната права има няколко криви, като например да си чакаш количката на въртележката с багаж и тя да не излиза много време след като си си взел двата куфара, и след като пообиколиш летището и попиташ трима човека, накрая си я взимаш от “овърсайз” секцията. Което са две-три по-големи колички за багаж встрани от въртящите колани. Или да се окаже, че бебешкото столче е прекалено малко и още на другия ден трябва да тичаш за ново. Но системата вече беше в друг режим и всичките обърквания на света не можеха да я разклатят. 

 

Сега е 00:27, аз лежа в леглото в Етербек и дишам тежко – от преумора, но и от жега. Брюксел не е известен със забележително хубаво време, но пък ние имаме късмет и уцелихме лято и месец със забележителни жеги. Време е да оставя последната капка живот да напусне тялото ми. 

 

Едно хубаво нещо излезе от цялата работа – на връщане ще си носим пълен арсенал от чашки, лъжички, вилички и смачкани салфетки.