Зеленото на дърветата оживя, иначе облачният ден се обви в мека светлина, а ароматът във въздуха стана наситен и вкусен. Усетих как пулсът ми се учестява, а мислите ми запрепускаха във все по-извисени посоки. Чувствах се като перце, кацнало върху облак, и бях готова да се закълна, че всичко е наред с целия свят.
Пиенето на студено фрапе е най-новият механизъм за справяне с трудностите на живота, който развих. Казвам механизъм, а не пристрастяване, понеже кой може да каже къде точно е границата?
Започна невинно. Малко след като се роди второто бебе и първоначалната хормонална буря беше попреминала, една априлска утрин в парка реших да се поглезя с едно кафе. Но какво да е?
В ученическите ми години беше много модерно да се пие кафе фрапе – тогава прекарвахме неприлично много време по кафенетата и ни го сервираха във високи стъклени чаши. В десетилетията след това, обаче, се бях придържала основно към еспресото.
Но този младежки спомен ме навести точно в този съдбовен ден и реших: ще пия фрапе. Черно, защото избягвам мляко, без захар, защото избягвам захар.
Останах доволна от вкуса, също и от текстурата – пяната е мека и пухкава и контрастира със студената течност. Колко наистина съм доволна от решението обаче разбрах едва след около двайсет минути, когато, вървейки бавно по една пуста алея, с вдъхновяващ подкаст в ушите, изведнъж се почувствах сякаш някой махна булото от очите ми.
Зеленото на дърветата оживя, иначе облачният ден се обви в мека светлина, а ароматът във въздуха стана наситен и вкусен. Усетих как пулсът ми се учестява, а мислите ми запрепускаха във все по-извисени посоки. Чувствах се като перце, кацнало върху облак, и бях готова да се закълна, че всичко е наред с целия свят.
След този ден ритуалът с разходките в парка и пиенето на фрапе се превърнаха в основен стожер на менталното ми здраве. Не казвам, че кафето е в центъра на ежедневието ми, но маршрутът и дейностите ми са организирани така, че да мога да мина през местата, където го правят “хубаво”.
Защото се оказа, че имам много специфични изисквания за съдържанието и приготвянето на любимата напитка. Поръчката ми е дълга и я рецитирам с монотонността и прецизността на добре настроен робот. Дори и на местата, където вече добре ме познават, задължително получават рецитала. Даже и след като ме видят отдалеч и се провикнат “да пускам ли фрапе?”.
И не, че съм силно вманиачена, но ако случайно не го получа точно такова, каквото си го харесвам, а именно: черно, без захар, с МНОГО пяна и две-три кубчета лед, има вероятност цялото ми настроение за деня да пропадне. През зимата бях принудена да си нося лед в бурканче, понеже на много места скъперните собственици изключват ледарките, та да спестят няколко мижави киловатчета.
Изобщо нито студ, нито пек, нито всички бебета и батковците им, нищо не може да застане между мен и моя дневен допамин в чаша. Оставям децата да ме чакат на дъжда, докато, на сушина, изреждам изискванията си и изчаквам поръчката. Ако сме на необследвана територия, ги влача с километри, докато не намеря “снабдител”.
Забавно ми е, когато влизам в непознато кафене, да си мисля как тези хора нямат и най-бегла идея какво ги чака. И в най-добрия случай извършваме транзакцията без да разберат, че са имали работа с най-заклетия пияч на фрапе в града. Често, обаче, ситуацията е по-сложна.
Най-вече защото, изглежда, в София има не повече от трима човека, които пият черно фрапе, и тези хора никога не са посещавали местата, на които попадам. Там продавачите изпадат в лека паника, тъй като нямат цена за черно фрапе, а само за бяло. А може дори да заявят с най-сериозния тон:
– Ние черно нямаме, само бяло.
Което звучи сякаш имат само пица с всичко и не можеш да си поръчаш Маргарита.
Всички тези жертви и неволи, обаче, си заслужават. В резултат аз съм много по-енергична, мотивирана и ведра, и дори някой ден да ме помързява по малко да изляза, казвам си “ама пък ще си взема фрапенцето и ще се шмугна с количката в парка” и мързелът мигновено ме напуска.
Елементите на пристрастяване игнорирам доста успешно, а и мисля, че съм достигнала максималната доза от две фрапета на ден. И ако си мислите, че кракът ми вибрира, лъжете се.